Дивергенти - Страница 4

Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.

Щом започва да крещи, страхът ми изчезва и на негово място идва упорството. Свивам вежди и скръствам ръце.

- Нека бъде твоята тогава! - казва тя.

Панерчетата изчезват. Чувам вратата да проскърцва и се обръщам да видя кой е. Оказва се, че не е „кой", а „какво" - едно куче с остър нос стои на няколко метра от мен. То се снишава и започва да пълзи към мен, оголило белите си зъби. Ръмжането клокочи дълбоко в гърлото му и аз чак сега разбирам каква работа щеше да ми свърши сиренето. Или пък ножът. Но вече е прекалено късно.

Понечвам да побягна, но се сещам, че кучето ще бъде по-бързо от мен. Не мога и да го надвия. Главата ми пулсира. Трябва да взема решение. Дали да не скоча през някоя от масите и да я използвам като прикритие - не става, прека-лено съм ниска, за да се прехвърля отгоре и недостатъчно силна, за да я прекатуря.

Кучето изръмжава и аз усещам как звукът вибрира в черепа ми.

В учебника по биология пише, че кучетата надушвагп страха благодарение на химическия секрет, който отделят човешките жлези при стрес - същият, който изпуска и тяхната плячка. Усетили страха, те нападат. Кучето продължава да се примъква към мен, ноктите му дращят по пода.

Не мога да побягна. Не мога да се бия. Остава ми единствено да вдишвам неговия вонящ дъх и да се опитвам да не мисля какво е яло преди малко. В очите му изобщо няма бяло, само черен блясък.

Какво още знам за кучетата? Не трябва да ги гледам в очите. Това е признак на агресия. Помня, че като малка се молех на баща ми да вземе куче, но сега, докато стоя с вперен в земята поглед пред лапите на кучето, не мога да се сетя защо съм го искала. То приближава, продължавайки да ръмжи. Щом да го гледаш в очите е признак на агресия, тогава как ли се показва покорство?

Дишам тежко, но равномерно. Падам на колене. Изобщо не ми се иска да легна на земята пред него и да се озова срещу зъбите му, но това е наи-доброто решение. Изпру-жвам крака назад и се подпирам на лакти. Кучето идва все по-близо и по-близо и започвам да усещам топлия му дъх върху лицето си. Ръцете ми треперят.

Излайва точно край ухото ми и аз стискам зъби, за да не се разкрещя.

Нещо грапаво и влажно докосва бузата ми. Ръмжането секва и когато пак вдигам глава, за да го погледна, кучето диша тежко. Близва лицето ми. Намръщвам се и сядам на пети. То опира лапи върху коленете ми и ме близва по брадичката. Свивам се, изтривам лигите от лицето си и се разсмивам.

- Значи не си бил толкова страшен звяр, а? - Надигам се бавно, за да не го подплаша, но насреща ми сякаш стои съвсем друго животно. Предпазливо протягам ръка, готова да я дръпна всеки момент. Кучето отрива глава о ръката ми. Внезапно се чувствам доволна, че не съм взела ножа.

Примигвам и в следващия момент насреща ми в стаята стои момиченце с бяла рокля. Тя протяга рьце и изписква:

- Кученце!

Отварям уста да я предупредя, докато тича към кучето изотзад, но вече е прекалено късно. Кучето се обръща. Сега не ръмжи, а лае, зъби се, святка с очи и мускулите му се изопват като въжета. Всеки момент ще нападне Не разсъждавам, просто се хвърлям напред, мятам се отгоре му и обвивам с ръце дебелия му врат.

Главата ми се удря в земята. Кучето е изчезнало заедно с малкото момиченце. Сега съм сама в празната стая за теста. Бавно се завъртам в кръг, но не виждам отражението си в нито едно от огледалата. Блъскам вратата и излизам в коридора, но това всъщност не е коридор; оказва се автобус и всички седалки са заети.

Заставам в средата и се хващам за дръжката. До мен седи мъж с вестник. Не мога да видя лицето му зад вестника, но забелязвам ръцете му. Целите са в белези като от обгаряне и са се вкопчили в хартията, сякаш искат да я смачкат.

- Познаваш ли този човек? - пита той. Мушка пръст в снимката на първа страница. Водещото заглавие гласи: „Брутален убиец най-накрая заловен!". Втренчвам се в думата „убиец". Мина много време, откакто прочетох за последен път тази дума, но дори и само изписана, тя ме кара да потръпна.

На снимката под заглавието стои млад мъж с нормално лице и брада. Имам чувството, че го познавам, но не мога да се сетя откъде. В същото време усещам, че няма да е добре да кажа на мъжа за това.

- Е? - Долавям гняв в гласа му. - Познаваш ли го?

Ако му кажа, не просто няма да е добре - ще стане много лошо даже. Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз стискам дръжката, за да не проличи, че ръцете ми издайни-чески треперят. Кажа ли, че познавам мъжа от снимката, с мен ще се случи нещо ужасно. Но не мога и да го убедя, че ми е непознат. Остава просто да изхъмкам нещо и да свия рамене, но това ще бъде лъжа.

Кашлям, за да прочистя гърлото си.

- Познаваш ли го? - повтаря мъжът.

Свивам рамене.

-Е?

Тръпки ме побиват. Давам си сметка, че страховете ми са напълно въображаеми - това е просто тест, а не действителност.

- Не - отвръщам небрежно. - Представа нямам кой е.

Човекът се изправя и аз най-накрая виждам лицето му. Носи тъмни очила и устата му е изкривена в озъбена гримаса. Бузата му е прорязана от белези също като ръцете. Той се надвесва над мен. Дъхът му мирише на цигари. „Това не е истина - напомням си, - не е истина."

-Лъжеш - казва той. - Ти лъжеш

- Не лъжа.

- Мога да позная по очите ти.

Изопвам рамене.

- Не можете.

- Ако го познаваш - казва той тихо, - можеш да ме спасиш. Да ме спасиш.

Присвивам очи.

- Е - казвам и стискам челюсти, - обаче не го познавам.

3

Събуждам се с изпотени длани и натежали от чувство за вина гърди. Лежа на стола в огледалната стая. Когато отмятам глава назад, виждам Тори зад мен. Тя е свила устни и сваля електродите от главата ми. Очаквам да каже нещо за теста - дали е приключил и дали съм се представила добре, макар че как бих могла да се проваля на тест като този. Тя обаче дума не обелва, само маха жиците от главата ми.